Радост и изкуството
„Вдъхновението съществува, но то идва по време на работа“
Пикасо
Здравейте, приятели! Изключително ми е приятно, да ви запозная с един уникален човек за пример. Представям ви Радост – една жена, притежаваща знания и умения, в много различни сфери, образована , красива и винаги усмихната. В комбинация и с красивото ѝ име, избухва бомба от емоции, която предизвиква само усмивки. 🙂
Странно е, но това няма нито начало нито край. Няма начало, защото може би влечението ми към рисуването и творчеството въобще съм го имала още в утробата на майка ми, може и преди това.
Вярвам, че душите на хората стоят някъде в пространството и когато си харесат подходящи родители просто се визуализират в действителен субект, като самите те си избират как и при кой да се появят. И така аз може би още преди да се родя съм имала влечение към изкуството. Когато започнах да мога да държа молив просто нямах спирка. Като дете постоянно исках от родителите ми блокчета за рисуване, боички, флумастери, моливи. А като вляза в книжарница мога да откарам часове в разглеждане, харесване и търсене на определени неща…и купувам, купувам, Понякога дори и не ползвам всичко, но ме успокоява фактът, че го имам и когато ме сполети музата ще ми е под ръка.
Няма край – защото ще го правя докато съм в състояние да творя, а когато не мога вече то ще си остане още в мен…до края.
Още от както започнах да държа молив. Може би на 2 години. Родителите ми са забелязали, че толкова енергично и будно дете стои пред белия лист с молив в ръка и си драска драсканици и си говори на тях, все едно разказва приказка. Представяте ли си 2 годишно дете как рисува и как говори на рисунките си или обяснява какво е нарисувало. От Дядо Коледа съм искала винаги различни неща, но никога едно и също – материали за рисуване, книжки за оцветяване, пъзели, мозайки, сервизчета за готвене, кукли.
Има един случай, който майка ми е разказвала: Отишли сме една сутрин на гости при леля ми. Майка и леля си направили кафе и седнали на терасата, а мен ме оставили на масата в стаята да се занимавам с играчки. Имало вестник на масата, а аз съм си намерила химикал и в бялото поле на вестника съм нарисувала няколко букви от най-големите букви във вестника. Била съм на 3,5 години. Нали разбирате, че на тази възраст нито съм могла да чета, нито съм знаела какво съм направила. После отидох при тях на терасата и им казах „Вижте какво нарисувах!“.
Преди да започна училище вече умело прекопирах всяка картинка на русалки, кукли, цветя, анимационни герои и др.
Когато започнах училище, родителите ми забелязали, че като се прибера от занимания от всички домашни, които имам за следващия ден, аз първо сядам да нарисувам рисунката за следващата седмица. И така започна всичко…
Ох, имам толкова хубави примери около себе си. Щастлива съм, че се заобикалям с хора, от които мога да взема нещо и да им дам нещо. Не правя компромиси с отношението към мен и затова хората, които са в най-близкото ми обкръжение са добри, ерудирани и мога много да науча от тях.
На първо място са родителите ми – възхищавам се на силата и стоицизма им. В най-трудните времена успяха да ме отгледат, да ме изучат (образованието ми беше едно от най-скъпите в държавата), да ме възпитат и да ме направят човек.
Колкото до известни личности или художници – казвали са ми, че в рисуването имам стила на Владимир Димитров – Майстора. Аз не знам дали е така, мисля, че се различаваме, но може би по мазките и начина на полагане на боята се доближавам до него.
Аз, в творчеството си съм по-разпиляна, но винаги обичам да имам център в картините и свежи цветове. Харесвам фотографът Родни Смит. А колкото до художниците – всички италиански художници: Микеланджело, Ботичели, Тициан и т.н.
Първо като малка, така се успокоявах и влизах в моя свят. После в ученическите ми години – в Художествената гимназия имах трудни периоди на адаптация, нежелание и даже имах период, в който бях решила да се откажа. Всичко това беше на психическа основа – бях се отделила от родителите ми, от скъпите ми баба и дядо, от приятелите ми от детството.
Бях изключително сама, в нов град, сред нови хора, а задачите които ежедневно получавах бяха трудни. По средата на първата година реших да се откажа, тъй като някои преподаватели казваха, че има по-подготвени деца от мен.
Повечето приети деца в гимназията бяха ходили години наред на подготвителни уроци, имаше такива, които не ги приеха въпреки това. Аз бях ходила на уроци месец преди приемните изпити и ме приеха…но както знаете, това никой не го интересува…просто казаха „Тя не може“. След първата година си казах „Аз ще докажа, че мога“ и успях.
На дипломирането ми няколко преподавателя се бореха да бъдат рецензенти за моята дипломна работа, а тези, които казваха, че не мога дойдоха и ми казаха „Браво“.
След това кандидатствах в Националната Художествена Академия и отново борба…така 4 години бакалавър и година и половина магистър.
В академията имах и трудни и успешни моменти.
От няколко колеги аз бях избрана по програма Еразъм да посетя ISIA – италиански университет.
Това бяха много щастливи 3 месеца. Щастлива съм във всеки момент, когато чуя родителите си, любимия човек, приятелите ми и най-близките хора. Вдъхновявам се от успехите ми и те ме тласкат напред. Вдъхновявам се, когато бъда оценена и тогава давам повече от себе си.
Емоцията. Аз съм много емоционална и искрена личност. Обичам да се вглеждам в лицата на хората, защото там изплува всичко, което е вътре в тях. Особено възрастните хора. Колко богатство може да прочетете на лицата им – какво са преживели, как времето им е въздействало, какво са спечелили и какво са загубили. Всичко е психология и всичко е в очите.
Обичам да рисувам и цветя, защото както е казала Фрида Кало „В картините ми те никога не увяхват“.
Radost Giorgio се появи съвсем естествено. Тъкмо се бях завърнала от Италия и под влияние на творчеството там, изживяванията реших, че трябва да не се отказвам и да продължа напред с изкуството. Направих си своя страница с моето творчество и исках да популяризирам това, което правя. Да въздействам на хората. В моите картини и дизайн те да препознават частица от себе си и започнах да надграждам. Казвам се Радостина Георгиева и исках, хем да имам творчески псевдоним, хем в него да разпознавам името си. Така се появи Radost Giorgio.
Благодаря за хубавия въпрос и за въпросите като цяло. Аз избягвам да давам съвети, защото всеки има своя път и своя начин да показва себе си и това, което може и е (дали е правилен начина – времето показва).
Интуитивна съм и на базата на психологичните ми познания съм се научила да познавам хората по погледа, по лицето. Личният ми опит показва, че не трябва да се предаваш каквото и да стане и в същото време не трябва да даваш всичко от себе си.
Хубаво е човек да пази нещо и за себе си. Понякога е нужно да си егоист, за да се запазиш. Напоследък хората са се затворили и малко са човечни към другите.
Започнах да се радвам повече на животните. Усмихвам се на котките и кучетата по пътя. Усмихвам се на децата, гледам птиците, облаците..между другото едно от хобитата ми е да снимам облаци и след това да ги дорисувам. В небето сякаш има друг свят и той ни се показва в облаците, стига да можеш да четеш правилно.
Знам, че след всеки край има ново начало и за мен трудностите са предизвикателства, да започна нещо ново или да надградя старото.
Вярвам в доброто. Вярвам, че всеки каквото прави на хората около себе си, не след дълго това му се връща в двоен размер.
Вярвам, че психическата сила е лек за тялото. Вярвам в себе си и в силата на разума. Човек може да постигне всичко, само с баланс на мисълта и действията.
Интервюиращ: Maat Inside You